Руен в небесните висини на родната България

Планината има магнетично място в традиционния светоглед на българина. Божествено осветените планински върхове и дадености, от праисторически времена, та до днес са насъщна потребност за поколения наши съотечественици. Фактът е неоспорим, не само защото благодарение на човешките усилия и труд от планината към равнината идва храна, вода, топливо и строителен материал.  

 

 

България, която е средецът на Балканския полуостров, днешната Югоизточна Европа в познатото си етно-историческо землище обхваща множество планини. Те винаги са били елемент в охранителната стратегия на българската държавност. Във времена на чуждоземна насилническа власт планината е възпята в народните ни песни като любяща майка, винаги готова да приюти гонени страдалци и бежанци, хайдути и комити, народни закрилници, жадни и блажени за правда и свобода. В планината се събират и поемат освободителната си мисия въстанически чети и военни отряди, дръзнали да се изправят срещу превъзхождащ ги противник, готов да разкъса живителната връзка между планини, речни долини и морски брегове.

Това усещане е особено силно, когато навлезеш в недрата на планини, прорязани през XIX и началото на XX век от несправедливи граници, непознати от предишните векове. Хората обитаващи пространството на пограничните планини формират особена чувствителност и съпричастност спрямо историческата ни съдба, изкована от национални крушения, изпитания, погроми и бедствия.          

В днешните си граници Родината ни има 146 върха с надморска височина над 2000 м. /справка/. Този факт е окрилящ, когато си мотивиран да достигнеш един от тях, най-високия връх в Осоговската планина, там горе на границата ни със Северна Македония. Върхът е Руен, а надморската височина е 2251 м.

Мястото е чудно за исторически разказ, рамкиран от поредица паметни събития и обстоятелства, които вълнуват всебългарския дух, и неговата воля към достоен облик спрямо съседни народи и държави.

В този участък е запазена ненакърнима някогашната Берлинска  граница между Османската империя и Княжество България. Тук преминават пограничните канали от свободната българска държава към султанските вилаети. Преди 120 години това е мястото от което поемат към борческа и въстанала Македония четите на Гьорче Петров, Борис Дрангов, Владислав Ковачев, Никола Дечев, Григор Манасиев. Десет години след въстаническата 1903 г., по време на Междусъюзническата война довчерашните антиосмански единоборци българи и сърби ожесточено воюват. Водят се тежки отбранителни сражения от страна на Македоноодринското опълчение, войниците на Пета армия, командвани от генерал Стефан Тошев и полк. Иван Колев, бъдещи герои на Добруджанския фронт по време на Първата световна война.

На два пъти, през 1915 и 1941 г., съответно българска и германска войска съсредоточават в района мощна жива сила и бойна техника и разполовяват съкрушително омразната окупаторска власт на сърби и югославяни.

Днес при по-внимателно вглеждане от върха личат вълчите ями и телените заграждения, така живописно описани през 1934 г. от френския публицист Анри Пози / Вж. книгата „Войната се завръща“ СПРАВКА/.  Това са пътеките прекосявани от обреклия се терорист Иван Момчилов, успял изкусно да проникне в белградския кабинет на сръбския суперполицай Жика Лазич.

Сега всичко е тихо и кротко, в небесните селения са душите на загиналите за „род и Родина“.  Вятърът из планинската пустощ е превърнал родният трикольор  в  невинен обект на свободна игра. Времето е обгърнало в безпаметен плащ историческите си покойници. Тук всичко е пълно и равно.

Дано ние осъзнаем, че нашето здраво място в днешния неустойчив свят се гради върху основите на родолюбието, гражданската деятелност и отговорност пред бъдещите поколения.      

       

есеистични размисли, доц. Димитър Тюлеков

21 септември 2023 г.